Тихо се сливам във тъмните дебри
със самотната богиня – Нощта.
Вятър събужда камбанени кедри.
Да, такава е тя – гола тъга.

Под тътен просторът страшно трепери,
бездънен устрем на мъртви очи.
Луната вече я бяха проклели,
изворът замръзнал още мълчи.

Златен нектар зора ще налее
и пак геройски ще срещнем деня,
сякаш няма липса, а нещо грее...
И хаосът ражда нова звезда...